На 21.03.2017 г. Конферентната зала на Софийски университет бе домакин на лекция, посветена на традиционната култура на индианците от Големите северноамерикански равнини. Събитието бе организирано от Катедра „Етнология“ на Историческия факултет на Университета и продължи повече от 3 часа, които се оказаха недостатъчни за всички теми и въпроси, които Любо бе подготвил. Изказваме сърдечните си благодарности на организаторите и на всички присъстващи за чудесния академичен следобед, който споделихме.
В поредица от статии в този блог ще публикуваме същината на лекцията на Любо с уговорката, че написаното е все пак наистина малка част от обстойното устно изложение.
Приятно четене!
Снимка: личен архив
Техните имена са се превърнали в легенда – Седящият Бик, Червеният Облак, Белият Бизон, Свещеният Гарван, Многото Подвизи, Самотният Вълк… Названията на племената, от които произхождат – сиукси, шайени, поуни, команчи и др. – звучат повече или по-малко познато дори и на неспециалистите. Гордите им воини носят разкошни бойни „корони“ от орлови пера на главите, препускат на петнисти мустанги след бизоните или по „пътеката на войната“, живеят в изрисувани с магически фигури шатри, сключват съюзи, пушейки „лулата на мира“, и завършат речите си с тържественото: „Аз казах – хау!“…
Такива са представите за американските индианци на милиони хора по света. Те обаче характеризират – и то в някаква степен – най-вече племената от Големите северноамерикански равнини. С течение на времето техните представители са се превърнали в нещо като символ на всички коренни жители на Северна Америка, в шаблон за всичко индианско.
Тази картина на художника Ричард Хук представя битка между воини от племената лакота и кроу. Всички детайли в нея са исторически и културно достоверни. Картината е добра илюстрация на наложения стереотип, че всички индианци са изглеждали така.
Това би могло да е странно, предвид факта, че класическата култура на равнинните индианци е просъществувала едва около век и половина: приблизително между 1730 и 1890 г. Има обаче редица причини за налагането на споменатия стереотип. Някои от тях са загатнати в следващото изказване на щатския историк Фредерик Джаксън Търнър (1861–1932), автор на тезата, че американската демокрация е родена на непрекъснато преместващата се граница между усвоените от белите заселници земи и „дивите“ територии, населени с индианци:
„Може би това, което толкова привличаше евроамериканците, бе самата необятност на тези пространства. А може би ги привличаше степната индианска култура с нейния номадски живот, конски табуни, ловци, война и онова наглед безцелно, лишено от всякаква припряност скитане из равнините. Или пък ги омайваха колоритните облекла и украси на тези хора, които сякаш си играеха с живота с някаква свирепа ловкост. Може би в дъното на всичко бе непреодолимото усещане, че племената, които толкова обичаха този живот, се смятаха за привилегировани – за единствените, на които е позволено да се радват на воля на техния обширен като небесата свят. Това правеше индианците да изглеждат арогантни спрямо нас, белите, но извикваше и неволно възхищение, което все още е вплетено в нашата култура.“
Историята показва, че „арогантните“ индианци, смятащи себе си за единствено привилегировани да се наслаждават на красотата и богатствата на безкрайните равнини, в крайна сметка били изместени оттам от „привлечените от техния живот“ евроамериканци. Популярният през XIX в. Manifest Destiny прокламирал, че завладяването на континента от океан до океан е дълг и съдба на народа на САЩ, тъй като сам Бог му е обещал тези земи. Колкото до „неволното възхищение“ от индианците – то си останало, особено в съзнанието на редица европейци, посетили по онова време Северна Америка.
Manifest Destiny
Сред тях бил и германският принц Александер Филип Максимилиан цу Вийд-Нойвийд (1782–1867) – етнолог и естественик, възпитаник на научни светила от европейското Просвещение като антрополога Йохан Ф. Блуменбах и географа-ботаник Александер фон Хумболт. В периода 1832–34 г. принц Максимилиан провел експедиция в малко познатите дотогава територии на Северните равнини по горното течение на Мисури. С него бил и младият швейцарски художник Карл Бодмер. Фотографията все още не била изобретена, така че той имал задачата да рисува местата, през които минавала експедицията, изследваните от нея локални растителни и животински видове… и най-вече представителите на индианските племена от региона. Бодмер ни е оставил едни от най-детайлните портрети на вождове, воини, жени и деца от редица индиански племена, както и сцени на лов, церемонии, танци и дори битки от класическия период на равнинната култура. Книгите на принц Максимилиан, описващи експедицията му в Северна Америка, били издадени за пръв път на немски през 1839 и на английски през 1843 г. Оттогава те претърпели множество издания на различни езици, намирайки нови и нови читатели през следващите години и дори векове.
И принцът, и художникът описват индианците правдиво, макар и с неприкрита симпатия. Техните разкази и картини предизвикали огромен интерес сред европейската публика към коренните жители на Големите северноамерикански равнини.
Принцът (Максимилиан) и художникът (Карл Бодмер) се срещат с хидатса – картината е на Бодмер
(следва продължение)
Our7thDirection 