За „Синовете на Великата мечка“ и силата на човешките мечти

В края на месец април 2017 г. издателство Ciela пусна ново издание на първия том от легендарната поредица на Лизелоте Велскопф-Хенрих „Синовете на Великата мечка“.

Преводът от немски език е на Цветана Узунова-Калудиева. Консултант на корицата и автор на предговора е Любо.

Публикуваме тук предговора с любезното разрешение на издателството, за което благодарим.

 

Sinovete na Velikata mechka

За „Синовете на Великата мечка“ и силата на човешките мечти

Романът „Синовете на Великата мечка“ на немската писателка Лизелоте Велскопф-Хенрих е публикуван за пръв път на български език през далечната вече 1963 г. С това се поставя началото на една легенда в преводната литература за юноши у нас. Само след година на български излиза „Харка – синът на вожда“ (1964) – предистория на разказаното в „Синовете на Великата мечка“, първи том на вече добилия популярност роман. Още пет години по-късно е издаден и неговият втори том, „Топ и Хари“ (1969). През следващите десетилетия тази трилогия се превръща в истинска „индианска Библия“ за хиляди български читатели – малки и големи.

Continue reading

Advertisements
Quote

Текумсе за смъртта и смисъла на живота

“Живей живота си така, че страхът от смъртта нивга да не прониква в сърцето ти. Не притеснявай никого относно неговата вяра, уважавай вижданията на другите и настоявай и те да уважават твоите. Обичай живота си, прави го по-добър и смислен, разкрасявай всичко, що видиш в него. Търси, за да направиш живота си дълъг. Търси, за да откриеш неговия смисъл в благото на своя народ.

Подготви красива предсмъртна песен за деня, когато настъпи Великата Раздяла. Винаги изричай дума или поздравявай, когато срещаш или подминаваш приятел. Дори на странника в тихите, самотни места. Отдавай почит на всеки и не свеждай глава пред никому. Щом станеш сутрин, благодари за храната и за радостта от живота. Ако не виждаш причина да благодариш, грешката е единствено и само в теб самия. Не хвърляй обида върху нищо и никому. Сквернословието превръща мъдрите в глупци, то отнема от видението на твоя дух.

Когато настъпи сетният ти час, не бъди като онези, чиито сърца са изпълнение със страх от смъртта, ронещи сълзи и молещи се за още мъничко отсрочка, за да изживеят наново живота си. Изпей предсмъртната си песен и умри като воин, прибиращ се у дома.”

Текумсе (Скачащият от Небето Рис, 1768—1813)

Geoffrey Harding - Tecumtha - Shawnee

Geoffrey Harding – Tecumtha – Shawnee

Индианците от Големите равнини (1) – увод

На 21.03.2017 г. Конферентната зала на Софийски университет бе домакин на лекция, посветена на традиционната култура на индианците от Големите северноамерикански равнини. Събитието бе организирано от Катедра „Етнология“ на Историческия факултет на Университета и продължи повече от 3 часа, които се оказаха недостатъчни за всички теми и въпроси, които Любо бе подготвил. Изказваме сърдечните си благодарности на организаторите и на всички присъстващи за чудесния академичен следобед, който споделихме.

В поредица от статии в този блог ще публикуваме същината на лекцията на Любо с уговорката, че написаното е все пак наистина малка част от обстойното устно изложение.

Приятно четене!

Снимка: личен архив

Снимка: личен архив

Техните имена са се превърнали в легенда – Седящият Бик, Червеният Облак, Белият Бизон, Свещеният Гарван, Многото Подвизи, Самотният Вълк… Названията на племената, от които произхождат – сиукси, шайени, поуни, команчи и др. – звучат повече или по-малко познато дори и на неспециалистите. Гордите им воини носят разкошни бойни „корони“ от орлови пера на главите, препускат на петнисти мустанги след бизоните или по „пътеката на войната“, живеят в изрисувани с магически фигури шатри, сключват съюзи, пушейки „лулата на мира“, и завършат речите си с тържественото: „Аз казах – хау!“…

Такива са представите за американските индианци на милиони хора по света. Те обаче характеризират – и то в някаква степен – най-вече племената от Големите северноамерикански равнини. С течение на времето техните представители са се превърнали в нещо като символ на всички коренни жители на Северна Америка, в шаблон за всичко индианско.

Stereotypical image of Prairie Indians

Тази картина на художника Ричард Хук представя битка между воини от племената лакота и кроу. Всички детайли в нея са исторически и културно достоверни. Картината е добра илюстрация на наложения стереотип, че всички индианци са изглеждали така.

Това би могло да е странно, предвид факта, че класическата култура на равнинните индианци е просъществувала едва около век и половина: приблизително между 1730 и 1890 г. Има обаче редица причини за налагането на споменатия стереотип. Някои от тях са загатнати в следващото изказване на щатския историк Фредерик Джаксън Търнър (1861–1932), автор на тезата, че американската демокрация е родена на непрекъснато преместващата се граница между усвоените от белите заселници земи и „дивите“ територии, населени с индианци:

„Може би това, което толкова привличаше евроамериканците, бе самата необятност на тези пространства. А може би ги привличаше степната индианска култура с нейния номадски живот, конски табуни, ловци, война и онова наглед безцелно, лишено от всякаква припряност скитане из равнините. Или пък ги омайваха колоритните облекла и украси на тези хора, които сякаш си играеха с живота с някаква свирепа ловкост. Може би в дъното на всичко бе непреодолимото усещане, че племената, които толкова обичаха този живот, се смятаха за привилегировани – за единствените, на които е позволено да се радват на воля на техния обширен като небесата свят. Това правеше индианците да изглеждат арогантни спрямо нас, белите, но извикваше и неволно възхищение, което все още е вплетено в нашата култура.“

Историята показва, че „арогантните“ индианци, смятащи себе си за единствено привилегировани да се наслаждават на красотата и богатствата на безкрайните равнини, в крайна сметка били изместени оттам от „привлечените от техния живот“ евроамериканци. Популярният през XIX в. Manifest Destiny прокламирал, че завладяването на континента от океан до океан е дълг и съдба на народа на САЩ, тъй като сам Бог му е обещал тези земи. Колкото до „неволното възхищение“ от индианците – то си останало, особено в съзнанието на редица европейци, посетили по онова време Северна Америка.

Manifest Destiny

Manifest Destiny

Сред тях бил и германският принц Александер Филип Максимилиан цу Вийд-Нойвийд (1782–1867) – етнолог и естественик, възпитаник на научни светила от европейското Просвещение като антрополога Йохан Ф. Блуменбах и географа-ботаник Александер фон Хумболт. В периода 1832–34 г. принц Максимилиан провел експедиция в малко познатите дотогава територии на Северните равнини по горното течение на Мисури. С него бил и младият швейцарски художник Карл Бодмер. Фотографията все още не била изобретена, така че той имал задачата да рисува местата, през които минавала експедицията, изследваните от нея локални растителни и животински видове… и най-вече представителите на индианските племена от региона. Бодмер ни е оставил едни от най-детайлните портрети на вождове, воини, жени и деца от редица индиански племена, както и сцени на лов, церемонии, танци и дори битки от класическия период на равнинната култура. Книгите на принц Максимилиан, описващи експедицията му в Северна Америка, били издадени за пръв път на немски през 1839 и на английски през 1843 г. Оттогава те претърпели множество издания на различни езици, намирайки нови и нови читатели през следващите години и дори векове.

И принцът, и художникът описват индианците правдиво, макар и с неприкрита симпатия. Техните разкази и картини предизвикали огромен интерес сред европейската публика към коренните жители на Големите северноамерикански равнини.

Maximilian and Bodmer

Принцът (Максимилиан) и художникът (Карл Бодмер) се срещат с хидатса – картината е на Бодмер

(следва продължение)

За мисленето, вечните истини и нашето време

“Двадесети [лична бележка – и 21-ви] век е време на противоречиви мнения, силни емоции, непредсказуеми събития и възможностите за проникване в същността на живота намаляват с увеличаването на динамиката му. Електронните средства за информация ни предлагат множество прежияввания, които биха озадачили по-старото поколение и които изглежда пораждат у нас странно чувство за изолираност от реалността на човешката история. Нашите герои – звездите от киното, телевизията и спорта – се сменят и забравят и ние все по-алчно търсим нови начини, за да изразим принадлежността си към човешкия род. Това, което ни се удава най-трудно, е Мисленето, защото вече не сме в състояние да установим относителни прироритети измежду многото усещания, които ни заливат отвсякъде. Времена като тези изглежда открояват класическите постановки на вечните истини и великата мъдрост изпъква сред множеството от обикновени максими.”

Вайн Делория в предговора си към “Говори Черният Елен” от Джон Г. Нейхард

Black Elk

Из “Белите индианци” от Алън Фитцпатрик

Книгата “Белите индианци. Неразказаната история на пленниците, които никога не се върнаха” от Алън Фитцпатрик описва съдбите на заселниците, отвлечени от индианци по време на пограничните войни в САЩ от края на XVIII век. Авторът обаче се фокусира върху непопулярните и често “замитани под килима” биографии на хора, осиновени от похитилите ги горски племена, които решават да не се върнат по родните си места след края на войните. Счита се, че броят им е приблизително 1200 души – повече от половината от всички отвлечени. Книгата на Фитцпатрик изследва въпроса защо тези хора избират да останат при осиновилите ги “безмилостни диваци и езичници”.

Тук предлагаме няколко кратки откъса от книгата. Публикуваме ги с любезното съгласие на автора.

the-white-indians-by-alan-fitzpatrick

The White Indians by Alan Fitzpatrick. Cover by Cecy Rose

 

“Маги се обърна на английски към Рейчъл и й каза, че преди да да бъде пленена и осиновена от шоуните, е била слугиня в богато семейство. “Тук аз нямам господар. Равна съм на всички жени в селото и мога да ходя, където си поискам, без да дължа обяснения на когото и да било.”

robert-griffing-the-adoption-of-mary-jemison

The Adoption of Mary Jemison by Robert Griffing

“…Разбираш ли, Брайс, твоята глава е в състояние да познава и двата свята… Твоите очи, твоят ум, ушите ти те разпъват между Бялото и Червеното. Само че главата ти, с нейните очи и съзнание – това не си истинският ти…
…Какво ти казва твоето сърце? Какво ще избере то? Както те предупредих, сърцето ти може да избере само единия свят – и така и ще стане. За Господаря на Живота е било радост да те доведе тук. Сега вече сърцето на Брайс ще избере: дали ще останеш, или не, дали ще се сражаваш с Дългите ножове, или няма, дали ще заживееш като шоуни, или не. Послушай го! То ще ти говори – но няма да го направи с думи.”

“…Сега, когато думите на онази жена са влезли през ушите ти в съзнанието ти, за да ти напомнят за цвета на твоята кожа, това, което трябва да се запиташ, е не дали си бял човек, или не си, а какъв е цветът на твоето сърце. Сърцето винаги е по-правдиво от главата, която се оставя да бъде заблудена от думи.”

(превод: Любомир Кюмюрджиев)

david-wright-the-captives

The Captives by David Wright

Танцът на Слънцето (част 2)

(продължение на част 1)

В представите на много неиндианци Танцът на Слънцето задължително включва специфични пробивания на кожата на участниците, но всъщност това не е така. През последните стотина години пробиването се практикува главно от лакота и още няколко племена, при това само от част от танцьорите и то не на всеки Танц. Обикновено поднасянето на жертвен дар към духовете има други измерения: пълно въздържане от храна и течности за ден-два или през всичките дни на ритуала; танцуване часове наред под палещото лятно слънце; оставане в границите на ритуалното скеле през цялото време на протичането на Танца (с възможно най-редки излизания); ставане от сън при изгрев слънце; множество молитви и раздаването на подаръци (вкл. парични суми), осигуряване на провизии за всички събрали се на церемонията, заплащане на горивото за превозните средства на дошлите в по ново време и т.н.

cheyenne-sun-dance

Cheyenne Sun Dance

Continue reading

Танцът на Слънцето (част 1)

Смили се над мен, за да може народът ми да живее.

Танцът на Слънцето е най-значимата годишна церемония на северноамериканските индианци от Великите равнини. Днес това название е възприето като „официално“ (пан-индианско), но то е заимствано от словосъчетанието, с което назовават церемонията лакота (Wi Wanyang Wacipi – букв. „Те танцуват, взирайки се в Слънцето“) и някои други племена. Чернокраките наричат ритуала Свещения танц (O’kan), шайените – Танца (или Колибата) на новия живот, понка – Мистичния танц, прерийните крии – Танца на жаждата и т.н.

Различията не обхващат само названието – всяко племе има свои конкретни практики и правила при провеждането на Танца на Слънцето, някои от които ще бъдат разгледани в настоящия текст. Все пак може да се обобщи, че преобладават сходните характеристики на ритуала. Навсякъде се изпълняват специфични – обикновено старинни, предавани от поколение на поколение – танци и песни, присъстват молитви с лула, дарове и жертвания (вкл. постене).

dick-west-cheyenne-sun-dance

Dick West – Cheyenne Sun Dance

Continue reading